Между мускатите и мискетите: кои са българските бели сортове?

Следващите редове са част от главата „Белите сортове“ в книгата на Яна Петкова „А, Б, Вино“. Никаква част от тях не може да бъде възпроизвеждана без съгласието на автора и цитирането на името му.

На световния винен пазар България се счита за традиционен производител на червено вино. По подобен начин гледа на себе си и местният консуматор – като на производител и потребител на червено вино. Истината е малко по-различна: бели вина и розета се произвеждат и продават в обем, почти равен на този на червените и това не е отскоро. Винаги съм се питала на какво се дължи това амбивалентно отношение на българина към бялото вино като към някакво виновно удоволствие или гузна страст. „Виновно удоволствие“ е тромав превод на английския израз “guilty pleasures”, който обозначава неща, които харесваме, знаейки, че обществото не ги оценява високо. Така е и с бялото вино, което, както се оказва, се консумира активно от българския потребител, но внушенията на фолклора вършат своята работа вече сред няколко поколения, стигматизирайки го като по-некачествено и по-просто устроено от червеното, без потенциал за развитие и отлежаване и, любимото ми, като „вино за жени“, каквото и да означава това. Както можете да прочетете в началото на главата, няма нужда от подобно отношение: бялото вино е много по-сложно и дълбоко, отколкото ни се струва на пръв поглед. Българското бяло вино надали ще се превърне някога в конкуренция на Мозел, Елзас или Лоара, но няма и нужда от това, то има своето място в местния ни бит и ежедневие.

Подобно любовта към ориенталската стилистика в десертите, така и белите сортове на Балканите са ароматни, опияняващи, обемни и някак си замислени. Те не са наперени и скокливи като новозеландския совиньон блан или немския ризлинг и пасват по-добре както на кухнята, така и на манталитета ни. Почти всеки български винен район има своя МИСКЕТ – Карлово, Враца, Варна, Сунгурларе, Пловдив, Шумен, Велико Търново. Важно е да се знае, че макар и идентични като аромати и стилистика на вината, в повечето случаи става дума за различни сортове, които дори не са роднини помежду си.

Най-древният и рядко срещан в други балкански страни сорт е Червен (Карловски) мискет. Има различни имена в различни райони на страната – Синя теменуга (Враца), Ромащина (Велико Търново), Сунгурларски мискет, и на Балканите – турска ружица (Сърбия), но други чуждестранни имена или синоними на сорта не са известни, а генетичните анализи рисуват най-меко казано неясна родословна картина. Късно зреещ и устойчив на измръзване, червеният мискет може да даде деликатни флорални вина, ако добивите на лозето се държат под контрол. Склонен е към окисление и киселините му са умерени в най-добрия случай; затова той е подходящ както за купажиране със сортове с по-висока киселинност (совиньон блан), така и за експериментални оранжеви вина. В най-добрата си форма червеният мискет е минерално вино с цветисти нотки, допълвани от аромати на жълт плод, акация, роза, цитруси и тропически плодове.

Врачанският мискет, както показва името му, се среща в Северозападна България, в региона около Враца, Видин и Монтана. Синонимите, с които е известен – Печски ароматен, Вражда мискет, Твърда тамянка, Печски аромат и районите на разпространение – България и Унгария, са референция към произхода му, потвърден от последните ДНК изследвания. Врачанският мискет e синоним за унгарския Pecsi Szagos, чийто родители са молдовският Coarna Alba (поразходил се из региона, съдейки по ДНК-следата му в няколко балкански сорта) и Дребнозърнестия бял мускат. Вината са с откровен мискетов аромат, допълнен от медно-локумени нотки и такива на бели цветчета и билки. Свежестта е умерена. Като цяло врачанският мискет е прекрасно аперитивно вино, направено за консумация в рамките на реколтата.

Сандански мискет е създаден чрез кръстосването на сортовете Широка мелнишка лоза и Тамянка (Дребнозърнест бял мускат) през 1963 година. Сортът има сериозна родовитост и дава високи добиви и по всяка вероятност създаването му е било продиктуванo от нуждата от бял и ароматен „ударник“ на лозето по време на комунизма. Силният интерес към местни сортове през последните няколко години обаче може да възроди интереса към Санданския мискет, който поради участието на Широката Мелнишка лоза стои по-свеж и не толкова натрапващо ароматен, колкото другите мискети. В аромата му, освен нотки на роза се долавят и такива на бели цветчета, липа и папрат, тялото е закръглено, но в никакъв случай отпуснато, а финалът е сочен и свеж.

Варненски мискет е създаден чрез кръстосването на Димят и Рейнски ризлинг през 1971 година и, както показва името, е разпространен главно в региона на Черно море, около Варна. Варненският мискет със сигурност е нечия сбъдната научна мечта за сорт с висока плодовитост и устойчивост на студ, който в зависимост от климата да проявява или стегната свежест на ризлинга (хладен климат), или способността на димята за натрупване на захари (топъл климат). С други думи, сорт, от който могат да се получат както сухо, така и ликьорно вино и ракия. Ключовите думи при този сорт, който липсата на въображение отново е нарекла мискет, не са ароматите на роза, а изключително интересните соленовати и минерални (мокри камъни) нотки, придружени с цитруси, бели цветя и билки.

Мискет сунгурларски – ако погледнете в информацията за Червен мискет по-напред в главата, ще видите, че един от синонимите му е Сунгурларски мискет. Доста объркващо е, че има друг, отделен, сорт с името Мискет сунгурларски, който е кръстоска между Червен мискет и Совиньон блан. Това е втората кръстоска между ароматен сорт и такъв с високи киселини, след Варненския мискет, което показва, че работата на опитните станции в България през миналия век е била на прав път. Най-късно сега можем да си обясним успеха на сунгурларските вина, които по особено добър начин съчетават в себе си фино ароматен нос с нотки на бели цветчета, портокалови корички и роза и свежо, елегантно тяло.

Димят, известен като Smederevka в Сърбия, Хърватска, Словения и Македония и Semendria в Румъния. Предполага се, че родината му е България, но теориите, че е отглеждан по нашите земи още от тракийски времена са отхвърлени, тъй като последните ДНК изследвания фиксират родителите му: молдовският Coarna Alba, чиито гени откриваме и при Врачанския мискет и Gouais blanc, наричан „Казанова на сортовете“, който е доказан родител на над 80 сорта, най-важните от които шардоне, гаме, саванин, фурминт, блауфренкиш и ризлинг и чието първо споменаване е през XVI век. Макар и използван като всестранен ударник (пенливи и тихи вина, ракии, бренди, десертно грозде) през времената на комунизма, при внимателно отношение на лозето и в избата димятът би могъл да даде доста интересни вина в стил „Долината на Рона“ – деликатен нос, но гъвкаво и богато тяло – и би могъл да бъде заявката на българското винопроизводство за местен почерк при белите вина. Експерименти от последните няколко години показват, че той отговаря добре на отлежаване върху фините утайки, на различна продължителност и степен на контакт с дъб, на купажиране с по-свежи сортове, дори на ферментация с ципите (оранжеви вина).

Тамянка е местното име на френския Дребнозърнест бял мускат – най-качественият и елегантен член на древната фамилия Мускатови. Повече за него прочетете по-напред в главата.

Гергана е поредната хибридна екзотика, родена в годините на комунизма – и по-точно през 1972 година, от кръстосването на Мускат Отонел и Димят. Очевидно идеята зад това кръстосване е била получаването на поредния „впрегатен кон“ с висок добив, устойчив на студ, подходящ както за вино, така и за дестилати и като трапезно грозде. Споменаваме го тук, защото след дълги години пребиваване във виненото небитие, през последните няколко години започват плахи опити за работа със сорта, които показват, че Гергана би могла да бъде повече от просто сбор на гените на родителите си.

В заключение бихме могли да кажем, че белите вина на Балканите имат обща генетика, макар и различни лица и заедно биха били много по-успешна маркетингова сила, отколкото българските, сръбските или македонските поотделно. Както почти всички европейски земи, Балканите са територия с древна, неравна и на моменти тежка история. И ако политическите и етнически граници в региона са твърдо очертани и отстоявани, то кулинарните и винени са размити и биха могли да паднат изцяло, ако го позволим.