Гърция в чаша: пътеводител на нетрадиционния турист

Гърция почти автоматично буди асоциации предимно за пресен, сочен и ароматен октопод на грил, плажове с почти нереално синьо море, салата с домати и краставици, които приличат на нашите, но не съвсем, лодки, острови, простор. Да, това също е Гърция. Но не само.

Много от нас просто се записват за поредния ол-инклузив пакет, пристигат на място, което може да е навсякъде по света. Хапват на блок-маса, топват се в кристалното море и хайде обратно. Други, по-авантюристични, поемат от София с кола, стигайки до Тасос, Корфу, Лефкада, Халкидики или Кавала. Преспиват в някое спретнато хотелче, вечерят в таверна с кана прилична рицина и гръцка салата и хоп: пак обратно. Малко са нестандартните души, които търсят автентичните усещания и вкусове. А те, (вкусовете, не пътешествениците) са в изобилие в Гърция. И не говоря за октопода, нито за рицината, а за спретнатите винарни, които предлагат стилове за всеки: от традиционно, през рустикално до модерно-иновативно винопроизводство. И едните и другите обаче имат какво да покажат по отношение на динонисиевата напитка.

През последните няколко години, южната съседка на България направи няколко забележителни (р-)еволюции. Една от тях несъмнено касае света на виното. Съживените традиции станаха очевидни. Както и в България, винопроизводствените практики вече са на световно ниво, а завръщането към силата на корена и възраждането на локалните сортове, определено не е само краткосрочна тенденция.

Нова генерация, в която самосъзнанието и качеството не са маркетинг, а необходимост за развитие, поема щафетата на гръцкото вино. Само преди години малцина извън, а и дори в пределите на Гърция бяха чували за локални сортове като асиртико, малагузия и ксиномавро, и за винени региони като Санторини, Науса, Немеа. Днес тези тероари и вина са центъра на вниманието на много винени ентусиасти и любознателно-интелигентни социални кръгове в целия свят. Несъмнено в момента изживяваме апогея на Ренесанса на гръцкото вино.

Но да се върнем към пътуването извън туристическите маршрути и да поемем по нетрадиционните, непознати винени земи на Гърция.

Още в началото уточняваме, за да не се получи объркване: гръцкото вино не е мейнстрим. Това е логична част от развитието му като силно емоционален продукт, който е прекрасна алтернатива на много от вече познатите вина от Италия, Испания или Франция. Гръцкото вино е преди всичко истинско и честно.

Рицината, освен, че не е ултимативното локално вино, съвсем не е това, което беше. От евтин сантиментален символ, тя се превръща в модерен продукт, който пази съкровено традициите нa винена Гърция. Но за нея ще разказваме друг път. Сега ще се впуснем в нетрадиционно пътешествие по винените земи на Дионисий.

Ето няколко нетуристически, но пък скъпоценни винени дестинации в Гърция, които открих, търсейки автентичното лице на гръцкото вино:

Гръцките острови: рай за любопитните винолюбители

Гърция е една от най-добре развитите държави във винено отношение от нововързродените традиционни нации като България и Унгария например. Островите в Гърция обаче имат дори по-дълга история от самата страна: Крит, Санторини, Кефалония, Самос и Парос, са само някои от тях, които освен като туристическа дестинация се позиционират с финес на световната винена карта.

Санторини несъмнено е уникално място. Освен вулканичния си произход и белите сгушени къщи, на острова се крие и едно друго съкровище. Някои дори твърдят, че съживяването на винените традиции и превръщането на Гърция отново в една от водещите нации се дължи предимно на популярността на сорта асиртико. Островът възниква след експлозия през 1672 преди Христа, която променя световния климат за повече от две години. Това обаче превръща мястото в уникален тероар: почвите са композиция от вулканични наслагвания, което определя и уникалността на вината.

Вероятно това е виното, което прави най-голяма революция не само в света на гръцкото, но и на световното вино. Сортът асиртико, който е роден на острова е един от най-комплексните и минерални вина в целия свят. Тук има лозички в чашковидна форма на повече от 400 години! Толкова ценен, че след като е преоткрит преди 15 години за направата на качествено вино, цената на килограм грозде расте десеторно: от 50 цента на 5 евро, а една бутилка от него трудно може да бъде намерена за по-малко от 20 евро. Но определено си заслужава. Островът обаче е твърде малък, за да задоволи цялото винено внимание…Нека видим какво ще се случи след няколко години. До тогава: не забравяйте да си вземете няколко бутилки, когато сте там. Освен, че ще има много по-висока пазарна стойност, виното ще остарее с финес (асиртико е известно с това, че е едно от малкото бели, които подобно на ризлинга става много по-добро с възрастта).

След Санторини идват всички останали. Но може би именно те ще задоволят търсенето на островно гръцко вино, тъй като капацитетът на Санторини скоро ще бъде почти изчерпан.

Колко от вас знаят, че на Лефкада има едноименен сорт грозде, а и цели 3 винарни? Или, че в Кефалоня се произвежда един от най-старите сортове на Балканския полуостров: Робола? Едва ли също сте били в Самос, Сирос, Тинос, Милос, Закинтос и сте посещавали изби.

Следващото Санторини може да е съвкупност от няколко острова, но може и да е цял един такъв: Крит. Едва ли ви е известно, че там се прозвеждат едни от най-добрите вина в Гърция. Най-южният и голям остров е магичен и специален. Не само що касае историята и културното наследство, но и гастрономията и виното. От хилядолетия тук се е произвеждала напитката на Дионисий, а днес на острова са най-интересните и напредничави винарни в Гърция, както и някои от най уникалните сортове, като видиано и вилана, лиатико и котсифали. Още повече напоследък се засаждат нови лозички асиртико, които определено ще бъдат добра конкуренция на санторинските. Обещаващи изби и интересни за посещение тук са Manoussakis, Douloufakis и Paterianakis, Strataridaki, Miliaraki, Digenaki, Toplou и Karavitakis.

Критяните са много горди с виното си и когато отидете там непременно се отклонете от туристическите пътеки. Със сигурност това ще промени цялото ви възприятие и ще отвори по много по-естествен начин сетивата ви за острова!

Парос е най-новата туристическа дестинация, която от май до октомври се радва на интернационална и локална публика. Да, наистина плажовете на острова са прекрасни, но дали знаете, че там се отглежда и малагузия, мандилария, айдани: все локални и интересни сортове вино, които заслужават достойно внимание. Освен това подобно на Санторини, лозята на острова сами по себе си са уникални: подобни на санторинските, почти вплетени в почвата, те са предпазени от слънцето и вятъра. Парос е вторият остров след Санторини, който може да се похвали и с вина с географски произход (подобно на Бъргундия и Бордо) от сортовете монемвазия и мандилария. Moraitis е винраната, която трабва да посетите, ако сте наоколо.

Пелопонес: най-южната гара по трасето на Балканското вино

Исках да стигна до най-южната точка в континентална Гърция, но не заради плажовете, които със сигурност са мечта на стотици, а за да дегустирам непознати сортове. Когато учех за винения свят, знаех, че в тази част освен тонове история има и завидни количества качествени вина. Бях чувала за родитис, москофилеро и агиоргитико. Дори бях опитвала някои от тях. Но без контекста, те бяха просто поредната интересна винена проба. А всички вие, които се интересувате не само от течността в чашата, а и от неговата история, знаете, че виното се осъзнава и усеща като част от една много по-обширна философия най-добре в самата изба.

Моят тур на Пелопонес започна от Илия, един малко познат регион. Движех се обратно на часовниковата стрелка и подминавяйки Месина, поради липса на достатъчно време, продължих към към Лакония, Монемвазия, Мантиния, Немеа и оставих за накрая Егио и Патрас.

Първата ми винена спирка беше Brinziki Winery: (Бридзики) в Латцой, на около 30 километра източно от Пиргос, столицата на регион Илия. Сакис, собственикът, живее с философията “ако имаш една лозичка, едно маслиново дръвче и хектар земя можеш да създадеш отново целия свят.“ Бридзики официално е първата “зелена винарна” в Гърция, която се захранва изцяло със слънчева и геотермална енергия. От философска гледна точка собствениците смятат, че органичното винопроизводство е естествения начин на отглеждане на лозя и създаване на вино, както са го правили предците преди хиляди години. С изследователския си дух, семейстото създава и най-скъпата бутилка в Гърция: “Dia Pyros“, която струва 700 евро и може да се мери с най-доброто опушено бургундско пино ноар. Но какво я прави толкова ценна, освен факта, че е приютила един изключително рядък сорт като августиадис? Историята на това вино е драматична. През 2007, когато регионът е засегнат от пожари, семейството успява да спаси грозде и го затваря в бутилка, буквално „от жарта“. Като Феникс, който продължава да създава и прави чудеса с гръцкото вино.

На следващата ми спирка открих освен вино и зехтин и дълга и емоционална семейна история. Ктима Mercouri в момента се управлява от 5-та генерация млади братя. Историята на избата започва с основаването й през 1864, когато Теодор Меркурис купува земя и я засажда с рефоско от северна Италия. Почти до края на века това е и единственото вино, което се произвежда тук. Мястото на избата само по себе си е традиционно, но и екзотично: маслинови гори, лозя, редки видове птици и растения, и винен музей, в който наистина може да се загубиш в история…За да се намериш отново, дегустирайки вината на Меркури. Пропит с рустикални нюанси от миналото, стилът е интересен и запомнящ се.

Заредена с ентусиазъм и нетърпение, но и с любопитство нямаше как да не спра в Каламата, за да усетя ритъма на града, станал нарицателен за гръцките маслини. За съжаление, открих прословутите черни перли само в един магазин за туристи, но дори и там, те бяха истински вкусни.

Чакаше ме още път до изследването на един малко известен в съвремието, но символ на миналото пелопонески тероар. Продължих към Монемвазия, която не само заради специфичното си вино, а и заради уникалността си беше катализатора на решението ми да пропътувам тези хиляди километри. Това е едно приказно, сакрално място, което се беше запечатало в съзнанието ми главно от снимки в интернет и визуализирани мечти в последствие.

Магическата Монемвазия се намира в област Лакония, в югоизточния край на Пелопонес. За около 4 часа исках да се потопя в атмосферата на града, да видя лозята на домакина Никос, брат на собственичката на едноименната винарна Монемвазия, както и да опитам тукашните локални шедьоври. Справих се, но не без помощта на енергията на мястото, която ме зареди така, че можех да остана завинаги.

Изба Монемвазия се намира в сърцето на Лакония, само на няколко километра от зрелищния град. Тук се отглеждат локалните бели кидоница, аспруди, петрулиано, траспа, а от червените: агиоргитико и мавруди. Все още се спори за идентичността на последното с българския мавруд, като някои източници (Wine Searcher) твърдят, че е същия сорт други: точно обратно. Истината вероятно е по-средата. Но където и да е тя, факт е, че в Пелопонес се произдежда само малко количество, което определя и неговото маргинално значение за световния пазар.

Немеа е в източната част на полуострова, само на час път до Атина през Коринтския канал. Това е и меката на гръцкото червено вино и сорта Агоргитико. Наричан още “кръвта на Херкулес” (твърди се, че го е консумирал преди да победи немеския лъв), агиоргитико е сорт, който се винифицира в редица стилове: от плодово розе, през божоле-стил, плътни, с пикантни танини и аромат на червени боровинки до порто-подобни вина. Една хубава страна на сорта е, че в сравнение с крайно специфичното ксиномавро, той има много по-изразен „интернационален стил“, който се харесва на широк кръг от публиката. Често описват стила му като комбинация от мерло и санджовезе. 40 винарни произвеждат вина от него и от други локални сортове: от свежи бели до десертни. Някои от забележителните места за винени посещения са избите Папайоану, Захариас, Скурас и забележителните Гея. Няма как да не спомена, че в Гея се запознах с най-суверенния, ерудиран и оригинален винар, който съм срещала, не само в Гърция, но и по целия свят. Цели 3 часа седяхме на дивана в офиса на винарната и говорихме толкова естествено, по приятелски, че забравихме да дегустираме. Той говореше, а аз слушах с очарование и възхищение, че все още има такива винени личности. Професор в университета в Атина, обучавал някои от най-успешните гръцки винари като моя приятел от Науса: Апостолос Тимиопулус, Димитрис ми разказа историята на Немеа и беше много честен по отношение на потенциала на гръцкото вино. Има такъв, но всеки трябва да е убеден в собствената си философия, да кооперира с останалите и най-важното: да уважава тероара и да не изпада в крайността “сортво чуждопоклонничество”, за да се запази автентичността за дълго време.

Все пак, въпреки, че го намерих в Немеа, негова страст си остава Санторини. И на двете места има производство, но островът е по-предизвикателното място за Димитрис. Там той прави експерименти с високата киселинност и минералност на сорта асиртико. Показа ми видео от уникален експеримент: асиртико, отлежавало на морското дъно: 500 бутилки, от които половината не са издържали на налягането след 12 месеца на дъното. Но тези, които се бяха справили с тежката задача са уникални. Нямах честта да опитам 150 евро скъпата бутилка, но пък по описанието на Димитрис успях да си представя вкуса. Солено, комплексно, киселинно…

В област Немеа освен вино има за всеки по нещо: история, традиция и природа, а наблизо е и античния град Нафплион: първата гръцка столица.

Върнах се пак по моста през Патра, за да открия това, което оставих зад гърба си: TETRAMYTHOS или другото име на митичното вино: Все едно изкачвах прохода Шипка: завои, гори и височини, все факти, които ми напомняха за зимен ски-курорт (тук наистина е един от най-известните такива в Гърция: Калаврита), но не и за винен регион. На върха ме очакваше най-впечатляващия тероар, който бях виждала, а на входа на избата: най-заземеният и алтернативен винар Панос Папаянопулос. Той живееше органично. Вплетен в природата, непретендиращ, истински, чист и честен.

Тетрамитос произвеждат от общо 14 хектара собствени лозя и 21 хектара от кооперативи 85 % локални сорта и само 15% интернационални. Тук, в този регион е родното място на родитис: един много стар сорт, подобен на пино гриджо. Високата естествена киселинност му позволява да вирее в топли региони като този на Патра. Често се купажира със саватиано като именно този купаж е и основата на известната гръцка рицина.

Около Атина или малко повече за родното място на рецината

След обиколка на няколко винени бара в града, Винтидж, Wine by the Glass, Cinque, разбрах, че винената култура в Гърция определено вече е на европейско ниво. Локални сортове, представени с финес, в изискани чаши, интересни и посветени на виното бармани, светли пространства. Атина през очите на винения фен определено не е Акропола, а истинско флуидно съкровище за откриватели. По пътя на виното около столицата са сгушени ненатрапчиво 10-ина винарни от световно ниво. От тук именно е тръгнала и технологията на правене на рицината. Грешка в уплътнението на амфорите със смола, попаднала по случайност във ферментиращото вино, направили от рицината символ на гръцкото вино. А основния сорт за нея е бил саватиано: прекрасен бял сорт, типичен за региона, от който по настоящем се произеждат сухи вина, които безапелационно могат да стоят на един рафт с Лоарски совиньони, Ронски виониета или дори Бургундски шардонета.

Посетих човека, възродил сорта саватиано и превърнал го в емблема на Атина, далеч от единствената до тогава асоциация с трапезна рицина. Pappagiannakos и неговото саватиано ми отвориха очите за новото лице на региона. Винарната, построена по последни тенденции във винопроизводството на едно прекрасно място, с много простор ме накара да се почувствам като част от пейзажа и историята му.

В изба Kokotous, която е сгушена в един хълмист регион около гръцката столица, надморската височина играе определяща роля. За първи път правихме дегустация с шапки и качулки пред запалена камина и то през март. Камина, която май се палеше за първи път. Но това не ми попречи да усетя страстта на младата еноложка, вложила сърце и душа в тях, както и да се запозная с идеологията на човека зад избата, който тъкмо завършва автобиографията си.

Мylonas и Gykas, на юг от Атина ме омагьосаха с чара си. И двете всъщност са приютени в нормални къщи от селата, в които се намират. Тук отново оцених сортове като саватиано и малагузия и мандалария, както и гостоприемността и професионализма на домакините.

Винарна Markou затвори моя пътещественически кръг по един сантиментален начин, доказвайки, че дори и да не говорим един и същи език, просто можем да се оповем на езика на виното. А той не познава раси и нации. Той е есперанто.

Трябваше да приключа с виненото приключение тук. Знаех, че ако остана още, няма да мога да си тръгна. И действайки срещу притегателната сила на Гърция, с много емоционални усилия се отправих обратно към родината.

На път за София направих равносметка. Гръцкото вино не е това, което беше. За последните 15 години в страната има несравним подем и по отношение на производство, и на инфраструктура, и на винена култура. Неоспорим факт е, че доста от винарните са спонсорирани от европейски фондове, а държавата прави много по отношение на винения маркетинг. Но също така е факт, че самите винари не спекулират, а наистина инвестират сърце и душа в съживяване на местни сортове, биологични практики и качествено винопроизводство. Съвсем скоро Гърция ще се превърне в един от хитовете на Новия Стар винен свят. Защото го заслужава.