По пътя… към винена Германия

Обикновено имаме една доста строга представа за Германия. Дисциплина, сухота (главно по отношение на хората, не на техните вина), строгост. Моята беше малко по-разчупена, защото вече познавах сравнително сходния австрийски манталитет, но все пак немският тероар успя да ме изненада. И въпреки, че бях дегустирала стотици ризлинги преди това, нямаше нищо по-незабравимо от това да пробвам вината “от извора”. А Мозел винаги е бил мечтана винена дестинация и като природа, и като вино, и като част от винения ми житейски проект да посетя всички кътчета по света, които имат винопроизводство.

Тръгнах миналата година към изложението ProWein в Дюселдорф. Но реших да го направя леко нестандартно: с кола. Тръгнах 20 дни преди датата, за да имам време по трасето да посетя изби, до които иначе едва ли бих отишла. Скицирах маршрута си по интуиция. Спрях първо в Словения (останалите балкански държави са тема на друго винено пътуване), Италия (Емилия-Романия), Швейцария (регион Во, близо до Лозана), Франция (Елзас) и Германия (Мозел), които бяха на винения ми радар, но честно да си призная фокусът ми беше ризлинга. За него често се казва, че потенциалът му е един от най-дългите и се измерва с човешки животи. Но аз нямах толкова време.

Определено Елзас ме впечатли. Въпреки, че го очаквах. Беше едно от онези винени места, в които след посещението на всяка изба искаш още и още. Като че ли разплиташ история…Имаше доста противоречия по отношение на бъдещето на елзаското вино и по-скоро на неговия формален статут, но и прекрасни хора и вина. Споменавам го тук само, за да ви подготвя за следващия винен пътепис. За френския ризлинг е отделено специално внимание в близко бъдеще.

И ето ме в регион Мозел, идвайки от френския Страсбург. По протежението на реката стигам до Триер: началния град на винения Мозел, който следвайки неизменно руслото на реката в продължение на десетки километри завършва в Кобленц.

Зашеметяващ тероар и нечовешки склонове за засаждане на лозя. Едни от най-стръмните в света. Видях ги, въпреки мъглата и дъжда. Усещаше се нещо нетипично и в самия въздух. Нещо, непознато за мен до тогаваа: иглички по кожата, гъделичкане и настръхване едновременно. Продължих към Бернкастел и култовата изба Dr. Loosen, като усещането се беше внедрило като че ли завинаги във всяка моя мозъчна и епидермисна гънка, дори преди да бях дегустирала първия си ризлинг на немска територия. Мислех, че бях подготвена добре за изживяването, но открих едно ново четвърто измерение: това на душата на виното. Франк, управител на избата, се погрижи да ми разкаже истории за уникалността на теорара и една от първите изби, а аз потъвах все по-дълбоко в киселинно-сладостното усещане за безвремие. Само, който не е опитвал немски ризлинг няма да може да ме разбере. Но дори и тези, които са: ризлингът, дегустиран в Мозел е уникално преживяване. Обстановката: стръмни склонове и почти невъзможните за обработка лозя и приличащите на миниатюрни старинни замъци изби и къщи допринасят за половината от вкуса. Също като хубавата винена чаша…

В Мозел, сравнявайки ризлинги от различни екстремно позиционирани лозя за първи път нагледно разбирам какво означава тероар…Сините шисти правят вината ароматни, червените дават комплексност и плътност. Повярвайте ми, поставени едно до друго, едни и същи вина разказват различни истории, просто защото са отгледани в различен климатичен контекст, дори и разликата между тях да е само няколко метра и още толкова: разлика в надморската височина. Това още веднъж ме кара да се замисля за това, че и ние, хората сме като виното: независимо от сходните тероари имаме различни характери. А като добавим и развитието ни и потенциала за отлежаване, определено бих сравнила хомо сапиенс с ризлинг: той може да бъде сух или сладък, късно или рано узрял, комплексен или семпъл, но винаги с висока киселинност: живецът.

По пътя за следващото винено мозелско село, Трабен-Трарбах (Traben-Trarbach), се качих и до Ürziger Würzgarten (градината с подравките): едно от забележителните лозя в региона. 30 процента наклон е забележителен склон, когато става въпрос не за разходка до Боянския водопад, а за отглеждане на грозде. Дори не успявам да го опиша. Тук става въпрос за инат и воля. Изумително е желанието на хората да завоюват непристъпни терени. Но и това е причината да има прогрес. Именно креативността и желанието за опитомяване на безумно трудни територии правят от хората уникални същества. Като е и в случая с винения Мозел.

Поредното съприкосновение с локалните отново ме накара да пофилософствам. Едва ли ще се запознаете с това лице на Германия, ако не дойдете до тук. Всичко останало са стереотипи. Германия е много повече от гастарбайтери, бира и дисциплина. Настаних се в стая под наем в един от култовите винени барове в Трабен. Култов, не заради вината, а заради човека зад бара. Матю, мъж на около 60 годиини освен, че е собственик е и единственият обслужващ персонал в бара. Той сам по себе си е институция. Виненият бар „Chez Mathieu“ е уютен и носи онази романтична френска нотка, вероятно от родословието на собственика. Още едно доказателство, че е важен корена, но още по-определящо е това къде избираш да се развиеш. Терорът влияе и на присадените лозя.

Всичко останало, което изживях в града беше просто продължение на приказката. Ресторант „Historische Stadt-Mühle“ буквално е историческа градска мелница. Пъстървата идва от собствения развъдник, а музиката: директно от ръцете на 84-годишния Ричард Алманах, който виртуозно запълва атмосферата с класика години наред. Влечението му към музиката започва още когато е на 14г., но едва на 65г. след като се пенсионира, той се посвещава със страст на уроците по пиано. Това разказва собственикът, който също като Матю обслужва гостите, като свои собствени деца. Научавайки за страстта ми към виното и усещайки това, че сме на една честота, той сподели няколко ризлинга от собствената си колекция. А над пианото стоеше надписът: „Човек, които не обича музика не е човек. Човек, който обича музика е половин човек. Човек, който прави музика е завършен човек.“ Същото важи и за виното…

Няколко разговора с винари, посещение на няколко лозя и просто пътуване през региона: това е достатъчно, за да се потопите в уникалата атмосфера: не само в Мозел, а във всеки регион, който посещавате. Не е важно количеството, а концентрацията на усещания на мястото на събитието.

Опияних се в Мозел. И буквално и преносно. Но ме чакаше Дюселдорф. Продължих и с карането и с мисленето.

Ако следващия път посещавайки Германия по каквато и да е причина се огледате наоколо, ще видите това, което споделям. Излезте само за няколко часа в неурбанизираните територии и ще усетите онова настръхване, за което споменах в началото. Почти всички западногермански градове са столица и на винена провинция, където може да обиколите редица забележителни винарни. Ако искате да попътувате с въображението си и из други немски региони и да се запознаете със спецификите им, надникнете в обширната публикация на Яна тук.